Завръщането
“… има места, от които не можеш да си тръгнеш...”
Един го беше казал
Прилича на спиритичен сеанс… Или на нещо друго, не знам… Вече нищо не знам, много неща не разбирам. Лежиш на кушетката, от ония - обикновените, болничните, с найлон на края. Да не се цапа чаршафа. Таванът е бял, в единия край се е напукал, прилича на светкавица - назъбена, остра… Или на корен на някое старо дърво.
Гласът на Докторът достига все по - слабо… гласът Му е мек и спокоен… Като утрин на плажа, рано, до като още няма никой… само гларуси - големи и бели… Чисти. Бели и чисти.
Пясъкът е ситен и хладен, мокър. Гладък като гръб на жена. Мирише на море и на пясък… на мокър пясък… Вълните идват една след друга - големи и силни, меки като прегръдка… Спокойни и чисти, чисти… чисти… Гласът му идва все по - слабо, стопен някъде високо над мен, идва, отдръпва се, чезне… Както вълните. Големи вълни, меки, прозрачни…
Тялото ми се стапя, става прозрачно и леко… забравям да мисля за него… за нищо не мисля, за нищо… Няма спомени, няма нищо… Всичко се стапя… стапя се… стапя… Вече нищо няма значение… И аз се превръщам в цвят, в бял цвят… в крилете на белите гларуси…
… Наскоро Го показаха по телевизията.В едно предаване- “Странници или магьосници”. Или нещо подобно. Все едно. Няма значение.
Доктор Траянов. Полковник доктор Траянов. Бивш завеждащ отделение “Нервно” в МВР болница. Може и да не е бил завеждащ. Не помня. Много неща вече не помня.
Странници - магьосници ли? Престъпници.
По гласът Го познах… Същият глас, тих, мек и спокоен… И очилата му бяха същите… Златни, блестящи. Показваха сеанс по хипноза. Както тогава… същото.
Гласът Му се лееше… както вълните по плажа… тогава. Говореше тихо, много спокойно. И очилата му бляскаха… очите му бяха добри и спокойни.Очи на баща, големи, топли очи… Очи на баща.Очите на Господ.
… От екранът се виждаше как пациентката се отпусна, после сякаш заспа. Господи, колко е страшно! Гласът му се лееше тихо, като бавна река, като перушина на гларуси…Големи бели гларуси…бели и чисти…както тогава. Доктор Траянов извади игла, почисти я с памук и със спирт… Заби я в ръката на спящата… После прекара острието през цялата длан…Хипнотичен сеанс. Това е.
Доктор Траянов. Полковник Доктор Траянов.
… Когато извади иглата, по ръката и нямаше и капчица кръв.Нито следа от пробитото… И спящата не си спомняше нищо. Това е то.
“Странници- магьосници “. Хипнотичен сеанс.
… Колко години са минали вече?…Преди 11 години, на 20 септември влязох Там. В края на октомври се уволних…преди 9 години. Много време е минало. Когато Го видях на екрана, беше остарял…Лицето Му беше посивяло, покрито с бръчки. Само голямата бенка горе, на темето…И гласът… и златните рамки…
А аз ?
С мен какво е станало през тези години?…И аз съм остарял, много съм остарял… Останала е онази маскировъчен халат от Тогава и онези обувки… Остана значката “ 35 години гранични войски”… Горе са - на тавана. И не мога да ги изхвърля… Не мога. Понякога искам да ги хвърля, да ги запаля, да ги заровя дълбоко…
Не мога. Господи, просто не мога!…Прав си бил, Другарьо Полковник! Прав си бил Доктор Траянов! С хипноза.
… Зарови ги дълбоко, изпепели ги, направи ги на нищо… Никога нищо не е било, нищо не е станало…нищо…
Вече никой не се интересува от това…На никого не е потребно. Истината не е необходима на никой. А на мен - за какво ми е? Да ме преследва 11 години…И още колко? Да ме връща назад, все назад…Там - край червената пръст на Ръждак, под Беласица…Отново войник…завинаги…вечен войник…А нали се бяхме уволнили, нали си бяхме тръгнали?…Хвърлихме камък назад, през рамо. “Пупата” даже плю на перона. Никога вече! А, “Пупа”, помниш ли? Никога вече! Така си обещахме там, на перона:
- Никога вече!
Тогава си вярвахме. “Пупата” ме беше прегърнал през рамо, стискаше силно, до болка…Защо ли?
- Наборе, нали?!…Никога вече!…Никога повече!… Било каквото било.
Никога повече, а? Завинаги.
… На перона си вярвахме, бяхме толкова искрени.Още не знаехме…Ние просто си тръгвахме, Ония оставаха Там. Изпращаха ни. Командирът. “Щабарът “ И други. Отдаваха чест, застанали мирно. А влакът потегляше…Те оставаха Там…ние си тръгвахме…И крещяхме… и ревяхме като диви животни:
-У-во-лне-ни-е-е-е-е!
Никога повече, а ? Завинаги.
А, другарьо Командир?…Връщам се. Винаги съм се връщал…Вече 11 години. Бягам, после се връщам…А може и да не съм тръгвал. Да е сън…измислица…Не е имало гара, нищо не е имало. Командирът не стоял на перона, аз не съм крещял от прозореца.
Доктор Траянов е измислил всичко… Той е направил така. Цели 11 години е измислил, създал ми е спомени, мечти и надежди. Никога не съм заминавал, не е имало никаква гара…Там съм. Край село Ръждак, под планината Беласица. Имам автомат АК № 39748, сумка, два пълнителя, маскировъчен халат… Спя на третата вишка, леглото отдолу.
Здраве желаем, другарьо Командир!
Здраве желаем др
От къде си ? Belasica
